Тази вечер попаднах на един коментар по тв Европа, който започва с размишление за алчността като "движеща сила на света". Като констатации за актуалните мащаби и реалии на алчността по света и у нас, текстът звучи правдоподобно и убедително. Не мога да приема обаче за добър и успешен есенциалисткия опит на коментатора за обяснение  на алчността по пътя на безкритичното възприемане за основна предпоставка на цялото разсъждение, че алчността била природна даденост на човека. Защото, казано русоистки, човек не се ражда алчен, не е необходимо, за да е човешко същество, да е алчен, т.е. хората не сме алчни по рождение, нито всеки става непременно такъв, защото не всички хора са алчни и това е факт, но мнозина стават алчни при определени, разбира се, социални и политически обстоятелства: когато икономическият контекст се превръща и представя за единствен екзистенциален модус на човешкото. Струва ми се в тази посока следва да се разбира и даденият от коментатора пример с американското общество, в което алчността, печалбата, според неговите думи, са превърнати в култ.
  Ако другото беше вярно, щяхме да откриваме знаци на алчността и извън човешкия свят, както и да смятаме за "неестестествени" проявите на щедрост, например, и тогава  алчността нямаше да се смята за порок, нито щедростта за добродетел, т.е. за явления, които са значими и разбираеми само от етическа гл.т., като морални факти, а не като природни реалии. Към това следва да се добави и точното наблюдение на един италиански теоретик на демокрацията - Джовани Сартори, че човек е това, което си мисли, че е. Сиреч, ако ние мислим, че човек по природа е алчен, значи и ще сме такива, за каквито се мислим, въпреки природата си, а не защото действително сме такива по природа.

Казано накратко, който иска да коментира реалистично алчността, не може да пренебрегва обстоятелството, че тя е изцяло морално понятие и етическа категория, с която се измерва не естественото, а общественото сътояние на човека в качеството му на нрави.  В същия ред на мисли бих казала, че ако капитализмът е спечелил икономическото състезание, то не е, защото е насърчавал алчността, както се твърди в коментара, напротив - неговото предимство е в насърчаването на индивидуалността чрез припознаването й и признаването й в съответната форма на собственост - частната, която се отнася не само до материални вещи, но и до преживявания, състояние и всичко онова, заради което става възможно да говорим за "частен" живот, за това, което е наше, защото е лично, частно/отделно, а не обратно.
Следователно, да имаш, не е въпрос на алчност, а на самоопределение, от което се нуждае всеки, за да се различи от другия/другите и което представлява момент от човешката самоидентификация. Разбира се, Останалото е "да бъдеш", казано в стилистиката на Е.Фром, т.е. да твориш, да създаваш и да споделяш с другите, да правиш тяхно достояние това, което си създал. 
Връщайки се към конкретиката на материала, мисля, че той илюстрира по-скоро, колко е трудно да се ограничава влиянието на богатството, което подсказва, че трябва да бъде ограничено самото богатство, че моралното осъждане на голямото богатство трябва да пронизва всяка защита на свободния пазар и да бъде подкрепяно от ефективно политическо действие.

Ето и самият материал, кликнете върху картинката, за да го видите и чуете или го прочетете ТУК:

Детинско наивна схема. По същата може да се изтъкне за движеща сила на света войната, тъй като се е развила бойната техника, а така и изобщо технологията.
Или по-уместно: алчността е болест, болестите са движещата сила към прогреса и се развиваме само за да ги побеждаваме или облекчаваме.

е лесно различима, когато става дума за човешките неща.:)