Прочетен: 576 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 24.07.2011 11:39
12.12.2008 17:09
Интересно нещо е предаността. Респектиращо е изобилието от нейните феномени. Чували сме да се говори за какви ли не преданости - на родината, партията, идеята, на себе си, даже на любовниците.
И все пак. Какво е да си предан? Можеш ли да си предан на кучето си, котката си или някакъв друг домашен любимец? Можеш ли да си предан на детето си? Някак не звучи добре - предан съм на сина си, на дъщеря си, или предан съм на кучето ми Шаро...
Мен обаче ме вълнуват повече крайните "ефекти" на предаността, защото те, предвид различните й обекти/субекти, са също различни.
Ето как аз си представям тезисно тези ефекти:
Преданост на господар - сервилност.
Преданост към родината - патриотизъм.
Преданост към партията - фашизъм.
Преданост към религията - фанатизъм.
Преданост към идеята - идеализъм.
Преданост към любовник - инфантилизъм.
Преданост към предците - традиционализъм.
Преданост към началник - кариеризъм.
Преданост към себе си - егоцентризъм.
Преданост към науката - сциентизъм.
Преданост към парите - капитализъм.
. . .
Слагам многоточие, защото вреоятно изброяването може да продължи.
Разбира се, не претендирам за общовалидност на аналогията, защото това е моята аналогия за тези преданости, така ги виждам и разбирам аз, възможни са и други прочити.
Сега разборът. Ако предаността предполага най-общо, вид отдаденост , която включва и жертвоготовност, то няма как безрезервно отдаденият, или готовият на жертви за господар, да не е роб, т.е. безволев човек. Готовият на жертви за родината - патриот, т.е. родолюбец, защото няма друго основание да си готов на жертви за родината си, освен обичта към нея. Тук следва да се подчертае, че "жертви" в случая не означава непременно някакви юначества, геройства, самоубийства, а по-скоро готовност да се претърпи нещо, което не ни ползва, даже може да е и във вреда на моментния индивидуален интерес, но се приема доброволно в името на цели, които се простират отвъд този интерес, без да го изключват напълно.
Продължавам.
Преданостите към партията и религията, едва ли се нуждаят от специален коментар предвид красноречивите примери на нашата и световната история. Затова в техния коментар ще се огранича само с упоменаването на словосъчетанията "партиен работник" и "божи служител". И в двата случая иде реч за слугинство угода на власт, била тя светска/партийна/, или религиозна /църковна/. Разбира се, говорим за номенклатурните феномени на властта, а не за вярващите в идеи- каузи, хора.
С предаността към идеята като идеализъм нещата стоят по-сложно, защото идеализмът имат различни значения. От една страна, той е направелние във философията, оформило се около един от основните философски въпроси – въпроса за приоритета на материалното или идеалното, битието и съзнанието. Но не този смисъл визирам в случая с предаността, а другият, смисълът на идеализма като светоглед, отношение и поведение, които се основават на една или друга идея за смисъла, ценността, за доброто, които могат да си цел на човека, на хората, осмислящи техния живот. От това гледище предаността на идеята може да се разбира и като принципност.
За предаността към любовник/любовница трудно може да се намери друга причина, освен глупостта, или казано по-разговорно – недостигът на акъл, на ум. Защото в любовта не може да има „преданост”, в нея има вярност и затова недостига на вярност се нарича из-невяра, т.е. нещо, което попада извън вярността. Верните в любовта хора са партньори, а не „любовници”. Любовничеството, каквито и обяснения да му търсим, си остава девиация, отклонение от любовта, нейна первертирала форма.
Традиционализмът на свой ред, или предаността към предците /миналото, завещаните ценности и начини на живот/ се основава на приемствеността и има положителен смисъл, необходим ни е, доколкото ни помага в отговорите на нвъпросите за идентичността: Кои сме? Откъде идваме? Накъде отиваме?Кариеризмът като преданост към началник се състои в това, което на наш език наричаме още „службогонство”, когато в името на служебен пост някой е готов да се съгласява и изпълнява всичко, казано или наредено от началник, дори ако то е несправедливо или глупаво. Егоцентризмът като преданост към себе си е преди всичко психологически феномен, описан много сполучливо според мен, от Е.Фром. Затова няма да се спирам специално , а ще маркирам само, че той е резултат от прекомерна фиксация върху собственото Аз, превръщането му в „мяра на всички неща-съществуващите за това, че съществуват, несъществуващите, за това, че не съществуват”. Разликата с Питагоровата сентеция, която си позволих да перифразирам тук е, че Аз-ът не съвпада с Човекът, който е това, което е, не защото е Аз, а е Аз, защото е човек. Днес обаче тази преданост е много умело замаскирана от идеала на автентичността, повеляващ „ Бъди, какъвто си”. Много добре, само дето преди това трябва да разбереш, кой си, за да си този, който си. Сциентизмът като преданост към науката е подобен на фанатизмът с тази разлика, че в случая се робува на формулата: Науката може и прави всичко по-добре от всеки”.
Капитализмът като преданост към парите е получил най-точното си определение от Б.Франклин:”Помни, че времето е пари”, т.е. да ползваш всеки миг от живота си за печалба в буквален и преносен смисъл. Който умее да прави това, той е капиталист, казано най-общо и непретенциозно.
Навремето Теофраст написал „Характери”, в които описал най-често срещаните според него характерни типове поведение. Сега, спомняйки си за неговите „Характери”, си мисла, че може би е настъпило времето да се напишат „Преданости”. Разбира се, аз не съм Теофраст, но пък съм съвременник на всякакви „преданости”. Вие също.
