Постинг
15.04.2011 23:03 -
За научното познание и познавателните истини
Автор: molinesia
Категория: Други
Прочетен: 1206 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 07.07.2011 10:03
Прочетен: 1206 Коментари: 2 Гласове:
6
Последна промяна: 07.07.2011 10:03
От няколко дни водим интересна дискусия с различни събеседници в един форум. Поводът на обсъждането беше канонизирането на баташките жертви от БПЦ, но както често се случва, разговорът от дума на дума се пренесе от злободневната новина към екзистенциални, морални и богословски въпроси. Скачайки от тема на тема, стигнахме и до въпроса, какво представлява науката и какви са критериите за научност? Качвам тук синтезирана и редактирана моята позиция по въпроса. А който желае, може да разгледа дискусията тук:
http://www.webcafe.bg/id_1120659793
Намирам за некоретно канонизацията на баташките жертви да се ползва като повод за коментиране не на това, кое я налага или не, а на религия, църква, политика/политици по един повърхностен начин без оглед на история, факти, обществени нагласи... Моето лично мнение по този въпрос е, че канонизацията е напълно уместен акт на БПЦ ,един вид гарант срещу евентуални посегателства върху нашата история предвид известни ни вече такива опити, в частност точно по отношение на събитията в Баташката църква. Но тази моя оценка не означава, че аз приемам безусловно всичко, вършено от църквата, или всичко, предлагано от религията.
Не знам за други, но аз правя разлика между това да си набожен, религиозен, вярващ и православен християнин. Може да си набожен, без да си религиозен, т.е. да вярваш в Бог, без да водиш релиигозния живот, проповядван от дадена църква. Може да си религиозен, без да си набожен, т.е. да ходиш редовно на църква, да спазваш религиозни обичаи, но да не вярваш в Бог. Може да си вярващ и на практика, може би няма невярващи хора. Но може да се вярва в различни от Бог неща. Аз съм Православен християнин в качеството си на човек, който има знанието, паметта и кръщението си на такъв християнин. Това обаче не ме прави, нито ме задължава да съм набожна или религиозна, а да съм съпричастна на историята и паметта на православната общност. Не ме разбирайте погрешно, нямам никакви възражения срещу Православието като такова, като религия, като християнство. По-скоро има много какво да се възрази срещу Православната Църква понястоящем и архаичния начин, по който често пъти тя, а и самата православна общност реагират или не реагират на актуалната действителност. Аз самата, подчертавам, не съм православен активист и няма как да бъда, защото принципите, от които изхождам спрямо религия, вяра, църква, не са религиозни, което не пречи да имам своята позиция спрямо тях и да я споделям с различни хора - набожни, религиозни, вярващи или не, в търсене на по-доброто състояние на нещата. Позволявам си този каламбур с термина "активизъм" в името на по-голямата изразност при различаването между религиозност, набожност и вяра, заради което повтарям отново, но с други думи и в друг ред: може да си набожен, без да си религиозен, да си религиозен, без да си набожен, но и да си и двете едновременно, или нито едно от двете. Под "набожност" разбирам вяра в Бог, под "религиозност" разбирам благоприличие в смисъл на добропорядъчност, например, редовно ходене на църква в неделя, спазване на Великия пост, въобще съобразяване с религиозните обичаи. Вярващ за мен е почти всеки човек, доколкото всеки може да вярва било в Бог, в Разума, извънземните, самия себе си и т.н. Невярващите са психопатите, лудите, самоубицийте, всички девиантни в тоя смисъл.
Дискутирането на всичко това си струва усилието, само ако то освен като онлайн - дебат по повод на една локална новина, придобие и по-практични измерения, като например, да се обсъжда с какво религията, църквата, Православието и неговата общност могат да допринесат за решаване на истинските проблеми, които не са просто проблеми на вярата, а проблеми на хората, на живите, конкретни човешки същества. Разбира се, тяхното решаване няма да стане с канонизации и арахаични претенции за "приобщаване" на повече люде към християнското братство, а с насърчаване на волята и активността на хората да се стремят към добрия живот не само в отвъдното, а този, който е тук и сега. Взимам повод от тези думи, за да обърна внимание и на друго. Виждате ли, драги събеседници, колко е по-интересно, приятно, полезно, когато разговаряме, като се основаваме на това, което знаем и което научаваме от другите? Не бихте ли искали това знание да се развива, да е достижимо за много хора? Не е ли редно всички ние да се грижим за това знание, неговата достижимост и развитие? Как да стане това? Не става ли това с образование, с училища, с университети? Не става ли това с повече знаещи и образовани хора, които да са достатъчно много, за да стане и животът на всички по-добър?
В същия контекст трябва да приемем, че волю-неволю, теолозите се нуждаят да са в крак с фундаменталната наука, да познават и да се интересуват от нейните постижения, докато обратното съвсем не е наложително - учените да изучават теология. За да бъдеш учен, не е нужно да се занимаваш с теология, за да бъдеш теолог обаче се налага да се интересуваш от наука. Ако не го правиш, ставаш неактуален, безинтересен, губиш авторитет. Значи не теологията е водещото научното познание, а обратно - научното познание дава хляб на теологията, ако може така се каже. Съвсем друг въпрос е, как теолозите се справят с тази задача. Затова да не се чудят някои, защо религията запада и губи влияние. Просто е - науката върви с много по-бързи темпове напред от богословието, така че няма какво да се жалват "духовните пастири" и техните привърженици, че - видите ли - хората са лоши и затова пренебрегват вярата. Морал и религия не са едно и също и да се говори за липса на морал заради нерелиогозност е не само несериозно, но и подмяна на понятията, защото идеята за доброто е придобивала най-различни имена в различните времена, но нейното основно съдържание винаги се свежда до една определена представа и тя е за това, какво е най-важното за човека, защото е най-ценното и как да се стремим към него, за да го постигнем. В този ред на мисли можем да си спомним и за отколешната, мъдра, макар и не толкова боголюбива поговорка, че лозето не иска молитва, иска мотика! Затова си мисля, че ако всички - и религиозни, и светски настроени люде мислят повечко в тая посока - за значимостта на науката, за съпричастността си към нея, нейното състояние и развитие, на всинца ни ще е по-леко да вървим заедно и да решаваме проблемите си, както морални, така и социални, без да изпадаме в крайности, сиреч да отсичаме, че за всичко е виновна липсата на вяра, включително и нежеланите непредвидими последици от научния напредък.
Действително, религията дълго време е давала единствена отговор на фундаменталния въпрос, въпроса за смисъла на живота. Историята обаче ни разкрива как тези изменчиви същества - човеците, в търсене на смисъла, започват да го откриват и в друго освен Бог и неговата абсолютна истина, защото въпреки смъртността си, не могат и не искат да живеят винаги по един и същи начин и затова създават различни общества, творят изкуство, наука, създават технологии в търсене на по-смисления живот тук и сега, а значи и на по-добрия в сравнение с преди и миналото. Естествено този смисъл не е абсолютен, той е човешки и не заради божествения, а точно заради човешкия сме тук и сега, такива, каквито сме, но също и искащи винаги да сме други, по-добри. Това е двигателят на човешкия напредък - собственото ни несъвършенство, без което не струват нищо нито религията, нито усилието да се живее. Във всеки случай дълбоко съм убедена, че реставрацията на каквато и да било няма да ни извади от каквато и да е криза - материална или духовна. Вярно е, че хората изпитват често носталгия по миналото, но това се случва, не защото искат да го възстановяват, а защото са неудовлетворени от настоящето. С "връщането" на стари начини на живот, в частност религиозни, ние няма да преодолеем актуалните си проблеми, които са възникнали в условията на нерелигиозна обстановка. Не може с обикновена религиозност, набожност или вяра, да се решават нерелигиозни, социални, човешки проблеми. Затова имаме и този шанс днес в лицето на модерния обществен модел, да решаваме заедно общите си проблеми, въпреки частните си различия.
Това, че богословието е академична дисциплина и се изучава в университет, не означава, че е Наука в строгия смисъл, защото и живописта е академична дисциплина и се изучава в Художествена академия, както и композирането - в Музикална академия, но и двете имат точно толкова общо с Науката, колкото и Бог със създаването на синтетичната клетка. Затова ни е нужно да правим разлика между научно познание в онзи тесен, конкретен смисъл, когато говорим за Открития и Изобретения, и познанието, свързано със светоглед, т.е. с осмислянето на научните достижения, техния ценностен аспект. Иначе ще трябва да ви питам за Откритията и Изобретенията както на философията, така и на Богословието. Не става, нали?
Действително, те имат своите методи като спекулацията, абстракцията и пр. познавателни процедури,елементи на всяко познание, включително и научното, което не означава, че всяка абстракция или спекулация ни води до научна истина, нито пък че всичко, което се основава на абстракции и спекулации, е наука. Разбира се, логиката в класическия си смисъл - на познание за законите на мисленето, е вид знание, което разчита изключително на тези процедури, но това не я прави еднопорядкова с физиката или математиката, защото те изследват различни от мисленето неща. От това гледище и логиката, както правото, философията, богословието имат за предмет феномени, които не са въпрос на откриване и изобретяване, както е случая със синтетичната клетка, космическите кораби или ако щете, пастьоризацията. Тяхната необходимост следва от друга потребност, а именно - човешката социалност/политичност в смисъл на общностност. Затова те по-често се надграждат над описаното по-горе като фундаментална наука, често по тази причина някои се наричат и социални науки. Казано накратко, от една страна имаме фундаменталната/позитивната наука, от друга - приложното и социално/хуманитарно знание. Разбира се, оттук нататък следват интерпретациите или както се наричат още, тълкуванията на откритията, на научните достижения, за какво могат да служат и как да се използват.
В тоя ред на мисли, струва ми се, всички останали, т.е. "неучените", имаме тази обща задача, да се грижим за доброто приложение на научните постижения, а не за това, да обясняваме какво може и какво не може да познае науката, защото имало още много необяснени и изглеждащи необясними неща. Разбира се, че вярата става "изход" там, където методът е недостатъчен. Което не означава, че с научните методи всичко е приключено или че науката не се развива и ще спре да се развива, напротив. Някой да не би да е вярвал преди 200 г., че човек ще стъпи на Луната и да не би да е стъпил, защото е вярвал в Бог, а не защото науката е осигурила това? Какво да кажем тогава за синтетичната клетка, изкуствено създадения "организъм"? Да не би създателите й да са били боговдъхновени и затова да са я създали или са използвали различни методи, технологии, научни експерименти, формули? В тоя смисъл няма абсолютни, последни, крайни познавателни истини, парадигмите в науката се сменят. Но грижата да се случва тази смяна, както и за практически последици, преминава през всеобщото, обоществено внимание към образованието, към това хората да знаят повече, да има достатъчно възможности и условия за развитието и доброто приложение на научните постижения във вид на технологии. И като казвам условия, имам предвид точно образованост, достъпност до нея и развитие на собствена наука, сиреч родна. Факт е, че днес най-напреднали са обществата, в които са осигурени тези условия, те са и с най-добър стандарт, и най-демократични закони. И обратно, колкото по-ниско е образователното равнище на хората, а значи и на науката в едно общество, толкова повече те са склонни към суеверие, престъпност и безотговорност, а обществените нагласи - към толериране на тоталитарни и недемократични политики.
Всъщност това е моята кауза, скъпи събеседници - знанието, образованието да са парадигма на живота ни, на обществото ни, защото без тях сме обречени на оглупяване, обезчовечаване, обезверяване и оскотяване. И никой няма да може да ни помогне в нищетата и мизерията, нито Бог, нито който и да е друг, ако се изоставим на невежеството и позволим то да ни ръководи.
http://www.webcafe.bg/id_1120659793
Намирам за некоретно канонизацията на баташките жертви да се ползва като повод за коментиране не на това, кое я налага или не, а на религия, църква, политика/политици по един повърхностен начин без оглед на история, факти, обществени нагласи... Моето лично мнение по този въпрос е, че канонизацията е напълно уместен акт на БПЦ ,един вид гарант срещу евентуални посегателства върху нашата история предвид известни ни вече такива опити, в частност точно по отношение на събитията в Баташката църква. Но тази моя оценка не означава, че аз приемам безусловно всичко, вършено от църквата, или всичко, предлагано от религията.
Не знам за други, но аз правя разлика между това да си набожен, религиозен, вярващ и православен християнин. Може да си набожен, без да си религиозен, т.е. да вярваш в Бог, без да водиш релиигозния живот, проповядван от дадена църква. Може да си религиозен, без да си набожен, т.е. да ходиш редовно на църква, да спазваш религиозни обичаи, но да не вярваш в Бог. Може да си вярващ и на практика, може би няма невярващи хора. Но може да се вярва в различни от Бог неща. Аз съм Православен християнин в качеството си на човек, който има знанието, паметта и кръщението си на такъв християнин. Това обаче не ме прави, нито ме задължава да съм набожна или религиозна, а да съм съпричастна на историята и паметта на православната общност. Не ме разбирайте погрешно, нямам никакви възражения срещу Православието като такова, като религия, като християнство. По-скоро има много какво да се възрази срещу Православната Църква понястоящем и архаичния начин, по който често пъти тя, а и самата православна общност реагират или не реагират на актуалната действителност. Аз самата, подчертавам, не съм православен активист и няма как да бъда, защото принципите, от които изхождам спрямо религия, вяра, църква, не са религиозни, което не пречи да имам своята позиция спрямо тях и да я споделям с различни хора - набожни, религиозни, вярващи или не, в търсене на по-доброто състояние на нещата. Позволявам си този каламбур с термина "активизъм" в името на по-голямата изразност при различаването между религиозност, набожност и вяра, заради което повтарям отново, но с други думи и в друг ред: може да си набожен, без да си религиозен, да си религиозен, без да си набожен, но и да си и двете едновременно, или нито едно от двете. Под "набожност" разбирам вяра в Бог, под "религиозност" разбирам благоприличие в смисъл на добропорядъчност, например, редовно ходене на църква в неделя, спазване на Великия пост, въобще съобразяване с религиозните обичаи. Вярващ за мен е почти всеки човек, доколкото всеки може да вярва било в Бог, в Разума, извънземните, самия себе си и т.н. Невярващите са психопатите, лудите, самоубицийте, всички девиантни в тоя смисъл.
Дискутирането на всичко това си струва усилието, само ако то освен като онлайн - дебат по повод на една локална новина, придобие и по-практични измерения, като например, да се обсъжда с какво религията, църквата, Православието и неговата общност могат да допринесат за решаване на истинските проблеми, които не са просто проблеми на вярата, а проблеми на хората, на живите, конкретни човешки същества. Разбира се, тяхното решаване няма да стане с канонизации и арахаични претенции за "приобщаване" на повече люде към християнското братство, а с насърчаване на волята и активността на хората да се стремят към добрия живот не само в отвъдното, а този, който е тук и сега. Взимам повод от тези думи, за да обърна внимание и на друго. Виждате ли, драги събеседници, колко е по-интересно, приятно, полезно, когато разговаряме, като се основаваме на това, което знаем и което научаваме от другите? Не бихте ли искали това знание да се развива, да е достижимо за много хора? Не е ли редно всички ние да се грижим за това знание, неговата достижимост и развитие? Как да стане това? Не става ли това с образование, с училища, с университети? Не става ли това с повече знаещи и образовани хора, които да са достатъчно много, за да стане и животът на всички по-добър?
В същия контекст трябва да приемем, че волю-неволю, теолозите се нуждаят да са в крак с фундаменталната наука, да познават и да се интересуват от нейните постижения, докато обратното съвсем не е наложително - учените да изучават теология. За да бъдеш учен, не е нужно да се занимаваш с теология, за да бъдеш теолог обаче се налага да се интересуваш от наука. Ако не го правиш, ставаш неактуален, безинтересен, губиш авторитет. Значи не теологията е водещото научното познание, а обратно - научното познание дава хляб на теологията, ако може така се каже. Съвсем друг въпрос е, как теолозите се справят с тази задача. Затова да не се чудят някои, защо религията запада и губи влияние. Просто е - науката върви с много по-бързи темпове напред от богословието, така че няма какво да се жалват "духовните пастири" и техните привърженици, че - видите ли - хората са лоши и затова пренебрегват вярата. Морал и религия не са едно и също и да се говори за липса на морал заради нерелиогозност е не само несериозно, но и подмяна на понятията, защото идеята за доброто е придобивала най-различни имена в различните времена, но нейното основно съдържание винаги се свежда до една определена представа и тя е за това, какво е най-важното за човека, защото е най-ценното и как да се стремим към него, за да го постигнем. В този ред на мисли можем да си спомним и за отколешната, мъдра, макар и не толкова боголюбива поговорка, че лозето не иска молитва, иска мотика! Затова си мисля, че ако всички - и религиозни, и светски настроени люде мислят повечко в тая посока - за значимостта на науката, за съпричастността си към нея, нейното състояние и развитие, на всинца ни ще е по-леко да вървим заедно и да решаваме проблемите си, както морални, така и социални, без да изпадаме в крайности, сиреч да отсичаме, че за всичко е виновна липсата на вяра, включително и нежеланите непредвидими последици от научния напредък.
Действително, религията дълго време е давала единствена отговор на фундаменталния въпрос, въпроса за смисъла на живота. Историята обаче ни разкрива как тези изменчиви същества - човеците, в търсене на смисъла, започват да го откриват и в друго освен Бог и неговата абсолютна истина, защото въпреки смъртността си, не могат и не искат да живеят винаги по един и същи начин и затова създават различни общества, творят изкуство, наука, създават технологии в търсене на по-смисления живот тук и сега, а значи и на по-добрия в сравнение с преди и миналото. Естествено този смисъл не е абсолютен, той е човешки и не заради божествения, а точно заради човешкия сме тук и сега, такива, каквито сме, но също и искащи винаги да сме други, по-добри. Това е двигателят на човешкия напредък - собственото ни несъвършенство, без което не струват нищо нито религията, нито усилието да се живее. Във всеки случай дълбоко съм убедена, че реставрацията на каквато и да било няма да ни извади от каквато и да е криза - материална или духовна. Вярно е, че хората изпитват често носталгия по миналото, но това се случва, не защото искат да го възстановяват, а защото са неудовлетворени от настоящето. С "връщането" на стари начини на живот, в частност религиозни, ние няма да преодолеем актуалните си проблеми, които са възникнали в условията на нерелигиозна обстановка. Не може с обикновена религиозност, набожност или вяра, да се решават нерелигиозни, социални, човешки проблеми. Затова имаме и този шанс днес в лицето на модерния обществен модел, да решаваме заедно общите си проблеми, въпреки частните си различия.
Това, че богословието е академична дисциплина и се изучава в университет, не означава, че е Наука в строгия смисъл, защото и живописта е академична дисциплина и се изучава в Художествена академия, както и композирането - в Музикална академия, но и двете имат точно толкова общо с Науката, колкото и Бог със създаването на синтетичната клетка. Затова ни е нужно да правим разлика между научно познание в онзи тесен, конкретен смисъл, когато говорим за Открития и Изобретения, и познанието, свързано със светоглед, т.е. с осмислянето на научните достижения, техния ценностен аспект. Иначе ще трябва да ви питам за Откритията и Изобретенията както на философията, така и на Богословието. Не става, нали?
Действително, те имат своите методи като спекулацията, абстракцията и пр. познавателни процедури,елементи на всяко познание, включително и научното, което не означава, че всяка абстракция или спекулация ни води до научна истина, нито пък че всичко, което се основава на абстракции и спекулации, е наука. Разбира се, логиката в класическия си смисъл - на познание за законите на мисленето, е вид знание, което разчита изключително на тези процедури, но това не я прави еднопорядкова с физиката или математиката, защото те изследват различни от мисленето неща. От това гледище и логиката, както правото, философията, богословието имат за предмет феномени, които не са въпрос на откриване и изобретяване, както е случая със синтетичната клетка, космическите кораби или ако щете, пастьоризацията. Тяхната необходимост следва от друга потребност, а именно - човешката социалност/политичност в смисъл на общностност. Затова те по-често се надграждат над описаното по-горе като фундаментална наука, често по тази причина някои се наричат и социални науки. Казано накратко, от една страна имаме фундаменталната/позитивната наука, от друга - приложното и социално/хуманитарно знание. Разбира се, оттук нататък следват интерпретациите или както се наричат още, тълкуванията на откритията, на научните достижения, за какво могат да служат и как да се използват.
В тоя ред на мисли, струва ми се, всички останали, т.е. "неучените", имаме тази обща задача, да се грижим за доброто приложение на научните постижения, а не за това, да обясняваме какво може и какво не може да познае науката, защото имало още много необяснени и изглеждащи необясними неща. Разбира се, че вярата става "изход" там, където методът е недостатъчен. Което не означава, че с научните методи всичко е приключено или че науката не се развива и ще спре да се развива, напротив. Някой да не би да е вярвал преди 200 г., че човек ще стъпи на Луната и да не би да е стъпил, защото е вярвал в Бог, а не защото науката е осигурила това? Какво да кажем тогава за синтетичната клетка, изкуствено създадения "организъм"? Да не би създателите й да са били боговдъхновени и затова да са я създали или са използвали различни методи, технологии, научни експерименти, формули? В тоя смисъл няма абсолютни, последни, крайни познавателни истини, парадигмите в науката се сменят. Но грижата да се случва тази смяна, както и за практически последици, преминава през всеобщото, обоществено внимание към образованието, към това хората да знаят повече, да има достатъчно възможности и условия за развитието и доброто приложение на научните постижения във вид на технологии. И като казвам условия, имам предвид точно образованост, достъпност до нея и развитие на собствена наука, сиреч родна. Факт е, че днес най-напреднали са обществата, в които са осигурени тези условия, те са и с най-добър стандарт, и най-демократични закони. И обратно, колкото по-ниско е образователното равнище на хората, а значи и на науката в едно общество, толкова повече те са склонни към суеверие, престъпност и безотговорност, а обществените нагласи - към толериране на тоталитарни и недемократични политики.
Всъщност това е моята кауза, скъпи събеседници - знанието, образованието да са парадигма на живота ни, на обществото ни, защото без тях сме обречени на оглупяване, обезчовечаване, обезверяване и оскотяване. И никой няма да може да ни помогне в нищетата и мизерията, нито Бог, нито който и да е друг, ако се изоставим на невежеството и позволим то да ни ръководи.
Следващ постинг
Предишен постинг
Много хубав и изчерпателен материал, лошо е, че тези, които в интернет, а и в живота, използват всяко събитие като повод за препирни, в които е разрешено всичко, няма да се съобразят с него. А е въпрос на виртуална култура и предизвиква много актуални въпроси.
цитирайБлагодаря за положителната оценка! Препирните ще ги има винаги, както и кой да ги предизвиква. Това, което предизвиква моята реакция е най-вече друго. Прави ми впечатление как подобни събития и новини се ползват от определени хора за "зарибявка" с религия, а не защото наистина са загрижени за решаването на проблемите. Безспорно, религията е имала своята голяма роля, но според мен, тя вече е изиграна отдавна, днес може да бъде опора само на слабите, тези, които се нуждаят от външна опора, за да не губят сигурност в себе си. Затова виждам полезността на религиозни институции и общности, в активно решаване на проблеми, а не само в търсене на възможности и поводи за разширяване на собственото си влияние.
цитирай
