Освен по Коледа и Възкресение, още два пъти годишно българското общество бива подсещано, че  у нас има св. Синод. Това  са  отскоро инициираните  и в България гей-паради - нещо, за което синодалните  мъдреци  трябва да са благодарни на сексуално различните, задето им предоставят удобен повод да напомнят за себе си и да имитират някаква активност. Другият случай е периодично възбуждания вече години наред от БПЦ-активистите публичен дебат относно въвеждането на задължително изучаване на вероучение в българските, иначе светски и държавни училища. Цикличността, безплодието и безсмислието на този дебат са лесно различими, ако се проследят във времето осъществените във връзка с него различни публикации, дискусии, коментари, както в електронните, така и в традиционните медии, в различни виртуални и реални форуми и социални мрежи, интервюта, декларации, демонстрации, шествия и т.н. 
Както самите тези форми и прояви, така и резултатите им са винаги едни и същи - тотално зацикляне, въртене около едно и също, спорене за едно и също. Не че няма изход, точно обратно - няма нужда от изход, защото самият дебат е изкуствен, излишен и абсурден заради тоталния си анахронизъм и атавизъм на фона, на което и да е от измеренията на съвременната човешка, в частност европейска действителност, на която и ние, българите, претендираме да сме субект - политически, културен, стопански, социален и т.н.
Тъй като вече неведнъж през всичките тези години взимах отношение по темата, повдигана нееднократно в социални мрежи и форуми, реших накрая да събера на едно място отделните коментари, свързвайки ги и така да обобщя синтезирано позицията си, която и днес е също толкова непроменена и може би още по-категорична, както и синодалната претенция да се изучава задължително вероучение в училище. 
Не съм съгласна, че изучаването на религия - една или повече, трябва да  бъде задължително в училище като специален предмет. Първо, това е свързано с определени рискове и опасности - кой ще я преподава, как ще се нарече новият учебен предмет, защото от това зависи и какво и как ще се преподава. Второ, светското образование трябва да си остане светско. То има своя хуманитарен профил - психология, етика и право, философия, в рамките на който могат успешно и достъпно да се представят и религиозните възгледи за света и човека. Разбира се, това не изключва възможността религията да се изучава факултативно, по избор, по желание на учениците, съответно на техните родители. Когато става дума обаче за религия в училище, и то задължително, не бива да се забравя на първо място, че тя е въпрос не на учене, а на вяра, на вероизповедание, което трябва да е резултат не от задлъжителното й изучаване, а от личния, свободен избор на хората. Да не забравяме също, че към този избор принадлежи и отказът от религия, т.е. задължителното налагане на вероучение или  друг подобен предмет винаги ще е в  разрез със свободата да избираш, дали да си религиозен или не, дали да си набожен или атеист. В тази връзка ми се струва уместно да се напомни, че тази "друга" гледна точка следва да се разглежда като равнопоставена с всички останали, защото колкото и модно да е оплюването й, нейното пренебрегване и омаловажаване, като че ли тя не съществува или не заслужава да съществува, е също толкова недемократично и нетолерантно както всяка фанатична нетърпимост към инаковерието и инакомислието.  
Религиозното образОване е друг тип образованост, за която си има духовни академии-семинарии. Светското образованИе обаче има различни цели, защото трябва да удовлетворява друг тип потребности, свързани със социализацията на хората, тяхното интегриране като личности и граждани в рамките на един общ политически проект, наречен гражданско общество - свобода, сътрудничество, творчество, толерантност, солидарност.Тези неща не се възприемат "чрез" религия, която предполага друг тип светогледна система, основана на вярвания, йерархии и подчинения, които могат да имат различни ефекти, включително страх, догматизъм, примиренчество, фанатизъм. Нямам нищо против "религиозното начало", но само като нещо частно, лично, като една от многото възможности човек да бъде член на общност, за да удовлетворява общностния си стремеж. Съвременният свят предоставя достатъчно много възможности за това извън училище.
В този смисъл нямам против присъствието на религията в общественото пространство, нито против факултативното й изучаване в училище, камо ли срещу качеството й на елемент, измерение на културата и кулурността. Но се съмнявам, че ако някога ни е помогнала да пребъдем като народ, тя отново е, което ще ни осигури и бъдещето като такъв, особено в условията на един секуларизиран свят, в който традиционната религия отдавна е заменена от религията на стоково-паричните отношения, либералния плурализъм и мултикултурността. С други думи, въпросът е, дали религията  може да отговори адекватно на тази действителност и специфичните й потребности, така че да не произведе обратни на желаните ефекти.
Мнозина се надяват, че въвеждането на задължително изучаване на вероучение или религия в училище ще бъде панацеята на добрите нрави, дисциплинираното поведение и  всичко онова, що се зове  добропорядъчност. Наивна и безпочвена надежда е това, според мен, защото  възпитанието и дисциплината  не изискват непременно религиозно обучение, те са въпрос на друг дискурс, този на авторитета - родителски, учителски и т.н. Ако има проблем в това отношение, той е в липсата не на религиозност, а тъкмо на уважение и съобразяване с авторитети, които се създават трудно, а се губят лесно. 

Затова се съмнявам, че ученето и знаенето на молитви, каквото предполага едно вероучение, например, ще направи хората добри. Също така не смятам, че хората са били по-добри, когато са били по-набожни. Ако погледнем назад в историята, а и сега, колко много хора са били избивани и страдали все в името на вярата, на религията, ще установим, че човечността, както и безчовечността винаги ги е имало. Разликата е само във формите и начините на проявяването им, които се менят през епохите, както се менят и нравите. И ако има формула на моралния прогрес, тя е, че човекът е човечен, но никога в достатъчна степен, винаги има какво още да се желае. Да прогресираш означава да променяш, а не да се връщаш назад. Отдавна проблемите на обществото не са проблеми на религията. Затова нека оставим божието богу, а човешкият прогрес на човеците, защото моралният закон не е в небесата, казано кантовски, а вътре в човеците и помежду им. Така е, защото моралността е съществувала и преди появата на световните религии. На практика те само привнасят в нейната сфера един нов елемент, с което я разширяват така, че всяка от тях да подхранва претенцията, че трябва да да обхване цялото човечество, защото може - а според някои и трябва - да бъде религия на всички хора. С което още а приори религията става неспособна на толерантност. 
Носталгията по миналото е нещо естествено, но не с неговата реставрация ще направим света по-добър, защото, казано "библейски" знаем, с какво е покрит пътя към ада. Същото важи дори за толкова миролюбива и „братска” религия като християнската, издигнала за своя основна ценност и принцип любовта, както към Бог, така и към ближния.  Бог може да е абсолютната личност, която обаче колкото и да обичаш, няма как да си човечен само чрез тая обич, ако не обичаш човеците, тъкмо защото не са богове, а смъртни истини от плът и кръв и в тяхната смъртност е ключът към уникалността и ценността им.

От друга страна, идеята за монотеистичния бог, чрез който се опосредява връзката на хората помежду им ,налага разбирането за отношенията им, тяхната регулация и самолегулация, включително човечността,по един трансцендентен начин, с позоваване на отвъдното и страхопочитанието пред неговата абсолютност.Това означава, че за да си човечен, трябва да си вярващ, набожен, религиозен и т.н., което влиза автоматично в противоречие с най-голямото постижение на модерния свят: идеята за свободата на личността.
Не е нужно да трансцендираме в отвъдното, за да знаем, че децата се учат и възпитават чрез подражание. Следователно, най-важни са примерите, които им се дават, които им се предоставят за следване и които биват насърчавани да следват по един или друг начин като се почне от родителите и се свърши с медиите. Иначе няма лошо в общата просветна култура на човека да присъства и религиозния елемент в смисъл на някои основни познания, за които обаче е достатъчно и изучаването на световна и родна  история, литература, философия, всяка от които има своето място  и роля, предвидени в учебните програми и планове. Истината е, че всеки може да научи за морала от "Престъпление и наказание" на Достоевски не по-малко, отколкото от Библията. Проблемът е, че както не се чете Достоевски, така  няма да се чете и Библията...

Поздрави!:)))

Съгласна съм с написаното.Не съм убедена ,че въобще някой знае как и е готов да преподава религия.Според мен отношението към религията в България е доста странно.В днешно време може би трябва да се наблегне на милосърдието и взаимопомощта като нужни добродетели възпитавани и чрез християнството и чрез мюсюлманството.